Или как да използваме осъзнаванията си и да се свободим от чувствата, които ни вредят?
Тази стания дълго време „отлежа“ в редакторския отдел на сайта ми. Знам, че причината беше отново моята самокритичност, за която ще стане въпрос по нататък. Отказвайки се от някои изисквания, реших най – после да я споделя, разказвайки за едно свое преживяване, което за мен имаше трансформиращ ефект. Вярвам, че другият човек в ситуацията, също е достигнал до своите осъзнавания. Става въпрос за осъзнаване или Awareness на английски, като термин от гещалттерапията.
Без да посочвам мястото и събитието, тъй като ще наруша конфиденциалността на ситуацията, ще разкажа за една случка, която доста ме „разбърка“, докосвайки се до сенчестите и не интегрирани части на личността ми. Преди известно време, в началото на моя опит като водеща на терапевтична група, по време на терапевтична групова работа, човек с когото имахме контакт „тук и сега“ изрази недоволство от моята работа в определена ситуация или както го възприех аз, изказа критика към конкретна интервенция в работа ми. Тя беше облечена с думи на сравнение и разочарование от липсата на въздействие върху конкретния човек. Приех го като „поражение“ и честно казано изпитах раздразнение. Но преди да продължа, нека ви разкажа своите преживявания, които предшестваха описваната ситуация. Чувствах се много несигурна и неуверена в това ново начинание. Усещането ми беше, че ми е нужна външна подкрепа и доказателство за моите способности, като водещ на група и като терапевт. За да премина през това ми помогнаха опитът, който имах и убедеността на моите учители, че ще се справя в това ново начинание. Донякъде тази мисъл ме подкрепи, но съмнението все още беше там, като малко червейче в прекрасно узряла ябълка, която ако не се откъсне навреме и не се отстрани вредителя, не може да бъде консумирана. Затова избрах да консумирам плода на своя досегашен труд, въпреки че не се бях справила напълно с червейчето, което донякъде придаваше горчив вкус на ябълката. По – късно се оказа, че това червейче ми помогна да видя откъде идваше опасността. Разсъждавайки в тази посока си дадох сметка, колко често пренебрегваме всички онези обстоятелства, които могат да ни направят истински удовлетворени от живота, само защото забиваме поглед в някое червейче, което всъщност е там за да ни подскаже с какво трябва да се справим и да продължим напред. То може да ни помогне да се развием в посоката която желаем или приемайки своите несъвършенства да изживеем по – пълноценно своята реалност. Можем да изпитаме по – силна любов, дълбока благодарност или по – голяма свързаност с хората около нас, ако се сприятелим с червейчето си казвайки му: „благодаря, виждам те, ще те имам в предвид“, вместо да се опитваме на всяка цена да се справим с него, да го „прецакаме“, или казано на психологически език да го прикрием с различни защитни механизми, които, разбира се, могат да се окажат дисфункционални или дори деструктивни ( т.е. вредни). Понякога се нуждаем от нашето червейче за да възстановява равновесието припомняйки ни, че имаме и тъмна страна, сянка, която си е наша и само приемайки я, интегрирайки я към нашата личност, можем да бъдем цялостни и завършени. Единствено имайки представа кои сме, можем да изберем какви да бъдем или да изберем да изживеем, да осъществим по -добрата наша част! Тези процеси, разбира се, не са никога окончателни, веднъж завинаги, а са етап от дълга и продължителна промяна в личността, която често продължава цял живот. Но каквото изникне пред нас в настоящето и можем да го преработим е хубаво да се възползваме от всяка възможност!
И така тази история е за откриването и осъзнаването на едно мое червейче. Не беше никак лесно да го видя веднага, въпреки че усещах горчивината от съществуването му. Първоначално почувствах, че атакуват авторитета ми, уменията ми, подлагат на съмнение моите способности. Разбира се овладях емоциите си, по -късно оцених това като не терапевтично, въпреки че от мен се очакваше друго поведение. Знаех как трябва да продължа, но това знание в него момент не беше достъпно за мен. Съзнанието ми бе напълно погълнато от чувството на публично унижение. Опитах се да се измъкна от това, като зададох неправилните въпроси с хладнокръвен тон, съгласих се с правото на човека да има това мнение и се оттеглих от темата, като продължих с нещо друго, като че това изобщо не ме засягаше и не беше важно. Скрих се зад правото си на водещ да продължа, както аз искам и намеря за добре, но си давам сметка, че в него момент не бях полезна нито на човека, нито на групата. На себе си може би малко, колкото да спася смачканото си его за в момента и да успея да продължа работата си. По – късно обаче, този процес продължи да тлее в мен, дори се превърна в жарава, която всеки момент можеше да се разпали в огън и да изпепели крехката тогава позитивна самооценка за терапевтичните ми умения като групов терапевт. Не исках да се сривам и да заличавам целия си предишен, макар и не голям опит, нямах това право. Дължах го на себе си, на времето и труда, на избора да стана психотерапевт. Обърнах внимание на тези процеси, а и нямаше как да го избегна, обучават ни на постоянна саморефлексия , което е Awareness за собствените преживявания – „какво става с мен сега?“,“ какво е това, което се надига?“, „какво го предизвиква?“. Вече по – спокойна, погледнах на ситуацията от отдалечеността на времето, заех метапозиция и видях всъщност, че това което съм направила е било най – подходящото в него момент, без да нараня повече себе си и другия, аз се оттеглих от общуването, без разбира се да „затворя“ гещалта, но имах нужда да се погрижа за групата, не нарушавайки добрия тон на работата. Зададох си въпроса: какво в мен привлече тази критичност и е причината за моето вътрешно преживяване? Казано по друг начин, ако в мен нямаше благоприятна почва, филизът на самокритиката нямаше да се „захване“ и да се разлисти. Отговорът изникна от нищото, „моят стремеж към перфекционизъм“, „страхът да призная и приема несъвършенствата си“, „моята неувереност“ !!! За последното знаех отдавна и не беше нищо ново за мен, но ми звучеше доста абстрактно през повечето време, останалите обаче изглеждаха твърде неприятни и бяха нежелани качества. Емоциите ми продължаваха да живеят в мен, въпреки че ситуацията не беше „тук и сега“ и аз най – после успях да ги видя, да им придам думи и значение. Скрития ми стремеж към перфекционизъм беше моето червейче, което разяждаше плода на моя труд. Моята неопитност, а и неотработената тема, не ми позволиха в него момент да видя и да реагирам правилно на ситуацията. Моята собствена самокритичност и нежеланието ми да приема, че не съм перфектна и не толкова добра във всичко, колкото ми се иска и изисквам от себе си бяха уязвимите ми части, които всъщност привлякоха проекциите на конкретния човек. В повечето случаи в нас винаги има частица от това което привличаме като проекция, нещо, което не сме напълно осъзнали и интегрирали. Наричам проекция критиката на този човек, поради възможността да го наблюдавам и да работя терапевтично с него, което ми дава познанието за неговите лични преживявания, все още неосъзнати в конкретната ситуация, а и от начина по кайто беше поднесена критиката му. В друга ситуация при други обстоятелства, можете да познаете проекцията по настървения тон и силата на критиката към вас в другия човек, тоест видимо човекът е раздразнен от вас или поведението ви, а обратното чувство, което вие изпитвате е също раздразнение, неудобство, срам или дори озлобление. Именно по този начин можем да достигнем до тези не осветени части в нас, останали в сянката на осъзнаването ни, но причиняващи ни непонятни за нас неприятни преживявания. В противен случай бихме си живели в блаженството на заблудата и не бихме осъществили дори милиметър растеж. Когато се случи подобна ситуация, тенденцията е да я отхвърлим и не обръщайки внимание да продължим напред, като че нищо не се е случило или да прехвърлим отговорността върху критикуващия ни, казвайки си:“ този човек е много негативен или дори злобен!“ В него момент осъзнавайки част от своята сенчестата страна аз почувствах благодарност към моя партньор в осъзнаването за възможността да я видя. Разбира се, че се стремях към перфектността и в същото време се критикувах без да имам ясен поглед за нещата от моята „камбанария“ и не взимах под внимание положителните отзиви за работата ми. Това поведение, освен че подсилваше неувереността ми, но и ми даваше непълна и нереална картина. Осъзнавайки го престанах да го изисквам от себе си и от другите, защото както в разказаната от мен история, обикновено сме точно такива „критикари“ и към другите, както и към нас самите! Наясно бях, че изграждам нова идентичност, която имаше нужда от потвърждение отвън, от обратна връзка, както когато за първи път поставяме контурите на личността си обратната връзка на значимите други е нещото, което ги оформя и поставя очертанията й за продължителен период от време. Аз наистина имах достатъчна положителна обратна връзка от колеги, от клиенти, от други участници в групата и от моите обучители. Но за първи път се сбъсках с вътрешното си съмнение „абе дали наистина съм достатъчно добра“ и „възможно ли е да е истина“. Сякаш се нуждаех от потвърждение на навика си да продължа да бъда недоволна от себе си в стремежа си към перфекционизъм. Това осъзнаване разкри отношението ми не само към мен самата, но и поведението, което имах към другите, повлияно от високите ми очаквания към мен! Разбира се тук не изключвам възможността да не съм се справила достатъчно добре с конкретната интервенция, но става въпрос, че всеки ще я преживее по различен начин, през призмата на собственото си субективно състояние в него момент. За това няма стандарти, всеки възприема и преживява дадена ситуация, експеримент, интервенция според собствените си шаблони, рамки или ограничаващи вярвания и очаквания, в зависимост от това, кое за него е важно, водещо в момента, като мотив, нужда, потребност или стремежи. В гещалта го наричаме „фигура от фон“ и феноменологията на самия човек, казано по -достъпно, всичко с което идва един човек при нас: субективния му досегашен опит, култура, обкръжение, соц.статус и т.н. Като това е причина за по -обхватно разбиране на поведението и възгледите на човека, а не обратното, повод да бъде сочен с пръст и дискриминиран. Обективната истина винаги е субективна, а именно затова и пиша тази статия споделяйки личния си опит. Разбира се, аз се докосвам и до много подобни преживявания на други хора, благодарение на работата си като терапевт. Много хора страдат от своя перфекционизъм, въпреки че го осъзнават им е трудно да се справят с него. Естествено е да си зададем въпроса: Какво се крие зад него? Много мои клиенти нямат отговор или не искат да го открият. Тогава не се случва „Awareness “ и съответно няма действие към промяна. Обикновено перфекционизма е маската за пред нас самите, която трябва да скрие доста трудни за преглъщане емоции, особено ако не са смлени в мелачката на преживелищно – мисловния апарат, състоящ се от три етапа – осъзнаване, разбиране и приемане. Тези емоции могат да възникват поради неприемане на себе си, съмнения в своите способности, неувереност, чувство на недостатъчност и на липса, постоянно сравнение с другите, неудовлетвореност от себе си, стремеж да се избяга от отхвърлянето, неприемането, страх от несъвършенствата или страх от възможността другите да видят тези несъвършенства т.н. Изправяйки се лице срещу лице с тези емоции имаме възможност да ги преодолеем, като осъзнаем всички интроекции или вярвания, които се крият зад тях. Това ще ни даде възможност да разберем по – добре себе си и да се за обичаме такива, каквито сме. А в такъв случай няма как да съществува изискване за нещо различно от това, което сме. Това не означава, че не трябва да се развиваме и да се стремим към растеж, но когато го правим с любов към себе си и приемане на това което сме, резултатът е различен. Осъзнатост е да уловим мига и да се радваме на това, което имаме. Да преживеем настоящият момент с всичките си сетива. Естествено е този момент да се редува с други моменти на неосъзнатост, защото както знаете от личен опит предполагам, всичко което стане рутина или свикнем с него престава да ни изненадва и ние вече не се концентрираме върху него, вниманието ни се отвлича, търсим новото и непознатото. И това е нормално, защото как иначе бихме се движили напред, ако не изпитвахме любопитство и стремеж към новото!
В тази история за мен бе важно да осъзная, че изисквам от себе си да съм перфектна. На никой друг не му е толкова важно аз да съм перфектна (и не само защото всеки друг е достатъчен егоист за да се интересува най – вече от себе си, но и защото на никого не му е притрябвало да има перфектни хора около себе си. Твърде подтискащо е !). Бонусът от цялата история за мен е, че спрях да изисквам от себе си да бъда супер терапевт и да спасявам на всяка цена всички, защото перфектността изискваше от мен точно това, спрях да си причинявам тази жестокост! Това означаваше да оправдавам очакванията на всички, да бъда супер герой!!! Тогава се усетих по – естествена, автентична в общуването си и по – близка до себе си и до хората. Защото чувството или стремежът към перфектност не сближават, а изравят пропаст и изграждат стени в общуването. Но докато се случи промяната е нужно човек да се научи да държи сетивата си отворени и да преодолее страха си от това какво може да дойде като послание от дебрите на подсъзнанието му.