В проучване на 10 езика от пет континента през 2009 г. Таня Стивър и нейните сътрудници установяват, че времето между редуването на изказване, когато хората са в разговор, е забележително кратко и изненадващо универсално. Средно паузата между говорещите е около 200 милисекунди. Представете си! Това са милисекунди! Просто времето, необходимо да се каже една сричка.
За да се запази разговорът, хората вероятно трябва да започнат да планират своите отговори в средата на онова, което говорят ораторите. Това означава ли, че планираме само нашите отговори и не слушаме? Не точно. Изследователите установили, че когато хората, разговарят, са наясно с множество нюанси в избора на думи, както и в ритъма и тона на речта. Когато разговаряме, ние сме чувствителни един към друг и разбираме общото съдържание и насока на изказването.
Изследването също така идентифицира две универсални правила в разговора:
1) Избягвайте едновременно да говорите и учтиво да дадете на говорителя време, за да завърши дадена мисъл.
2) Избягвайте мълчание между изказванията. Когато паузата между говорещите се удължи, има един и същ общ смисъл в различните култури: Или слушателят не е съгласен, или не желае да даде категоричен отговор.
Първото правило е лесно да се следва, тъй като това е правило, което ни е било преподавано от детството. Повечето от нас са възпитани от родители, учители и старейшини да не прекъсват; да позволят на хората да завършат изречението си. Поради това много млади терапевти знаят добре това правило, да не говорят през пациентите си. Повечето разбират, че прекъсването на мислите на пациента или пренебрегването на чувствата им не е терапевтично.
Но предизвикателство за много начинаещи терапевти, е, че повечето училища за психотерапия изискват от нас да нарушим другото основно правило за обикновените дискусии. За да бъде ефективен, терапевтът трябва и да толерира и да използва мълчанието като терапевтичен инструмент. Въпреки факта, че този подход е толкова важен за ефективността на терапевтичната работа, той често се пренебрегва от програмите за обучение като основно умение, което трябва да бъде преподавано.
Нарушаването на универсалното правило, свързано с продължаването на разговора, предизвиква безпокойство. Ние сме обусловени още от времето, когато за първи път се научаваме да общуваме, да продължим да говорим. Когато разговорите спре за повече от 200 милисекунди, повечето хора се чувстват принудени да облекчат напрежението, като запълват празнините с думи. Задачата на начинаещия терапевт е да работи с всяка тревога, която той или тя изпитва, за да остави разговора да затихва.
Разширяването на пропастта между изказването на пациента и нашите отговори, не е естествено. Но в терапията нашите мълчания са толкова мощни и ценни, колкото каквото и да е съществено изказване.
Ползите от терапевтното мълчание в сесията
- Терапевтичната тишина може да помогне на клиента да стане отговорен в сесията. Когато ние като терапевти, не се впускаме в ежедневни теми, клиентът често поема повече отговорност за определяне на целта на сесията и за вземане на решение за това, което е най-важно. Уютното мълчание може да осигури това, което Уиникът нарича „подкрепяща среда“. В такова мълчание клиентът може да се чувства сигурен. Това показва, че в часовете на терапията има място за извършване на сериозна интроспекция. Освен това клиентите могат да изпитат нашата липса на незабавни отговори като увереност в способността им да се справят с техните тревожни проблеми.
- Мълчанието може да забави времето по един продуктивен начин. Пациент, който има безпокойство, при решаване на проблем, може да стигне преждевременно до решение, което се дължи на безпокойството, а не на ново разбиране на ситуацията. Тук терапевтът може да предложи и двамата да отделят няколко минути да седят тихо и да помислят за полезността на такова решение, преди да стигнат до заключения. Поддържано, мълчанието може да окаже положителен натиск върху клиента, така че той да спре ускорения си ритъм и да саморефлектира.
- Невербалните сигнали за търпение и съпричастност от страна на терапевта могат да насърчат клиента да изрази мисли и чувства, които иначе биха били „покрити“ от прекалено разтревожените разговори. Симпатията в тишина може да е сигнал и за емпатия. Когато терапевтът отговаря на разказите за трагедия, травматични преживявания или емоционална болка с невербални признаци на доброта и разбиране, това може да означава много повече от неловки или неумели опити за устно изразяване на съчувствие. За някои ситуации, наистина няма думи, които да са адекватни на изживяната болка и страдание – поне в началото.
- Мълчанието с внимание може да ни помогне, когато се чувстваме „заседнали“. Карл Роджърс, майстор в любезното и подкрепящо мълчание, често заявявал на обучаващите се бъдещи терапевти, че когато се съмняват какво да правя в сесия, просто да слушат.
- Най-накрая, мълчанието може да даде на терапевта време да мисли. Това намалява безпокойството на пациентите за нашето мълчание, ако го маркираме като кажем нещо от рода на „Нека да помисля за момент за това, което току-що казахте“. Такава бележка сигнализира уважението към идеите и чувствата на клиента, докато отделяме време, за да прецизираме какво е най-добре да се каже.
От друга страна:
- Не забравяйте, че нашето мълчание нарушава универсалното разговорно правило. Ето защо е от съществено значение да обучаваме клиентите си за разликата между обикновения разговор и терапията. Разговорът изисква бърз ход, за да се запази правилото на социалната комуникация. Терапията изисква бавно, внимателно обмисляне на чувствата и идеите, докато работим за постигане на цел.
Дори и да е казано, че мълчанието е полезно за терапията, то може да предизвика тревожност в клиента. Ако клиентът се чувства заплашен от липсата на отговор, терапията няма да стигне никъде. Нетърпеливата реакция трябва да бъде посрещнато с успокояващ отговор.
Пациентът може да не е готов да управлява чувствата и мислите, които се появяват в удължените комуникативни празнини. По-малко или по-кратки мълчания може да са необходими за известно време, за да помогнат на пациента да развие доверие в нашия процес. Тъй като клиентът развива това доверие, той може да стане по-комфортен с пространства, които го подтикват да се чувства неприятно и да говори за болезнени събития.
Както отбелязват изследователите, мълчанието може да бъде прочетено от клиента като неодобрение, отхвърляне или задържане. Краткото устно обяснение или невербалните подсказвания, като клатене на главата или китката, могат да накарат пространството да се почувства подкрепящо, вместо пренебрегващо.
Мълчанието като оазис
Мълчаливите моменти в терапията служат като оазис от стреса, който изпълва по-голямата част от нашия живот. Като оазис подкрепящите мълчания могат да опресняват, подхранват и укрепват хората в себе си. Тъй като тези пространства в разговора са извън обичайните човешки взаимодействия, те могат да позволят нещо различно да се случи в тях. Те са мощен инструмент, който всеки от нас трябва да развива обмислено и целенасочено.
Източник: https://pro.psychcentral.com/the-importance-of-therapist-silence/0020517.html