Седма глава
-Бодлите не служат за нищо, те са си чиста лошотията от страна на цветята!……………..
– Не ти вярвам! Цветята са слаби. Те са наивни. И се вардят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли. …

Нищо не отговорих. В този миг си виках:“ Ако тоя болт пак се опъне, ще го избия с един удар на чука“. А малкият принц отново прекъсна мислите ми:
– И ти смяташ, че цветята…..
– Ама не! Нищо не смятам! Отговорих ти просто каквото да е. Зает съм със сериозни неща!
Той ме загледа смаян:
– Със сериозни неща?………..
– Ти говориш като възрастните!
Малко се позасрамих. Но той безмилостно додаде:
– Ти всичко объркваш….всичко смесваш!
Бе наистина много ядосан. Тръскаше срещу вятъра изцяло златистите си коси:
– Знам една планета, дето има един тъмночервен господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил нищо друго, освен сметки. И цял ден повтаря като теб: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“, и туй го кара да се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!
– Какво е?
– Гъба!
Малкият принц вече съвсем беше пребледнял от гняв.
– От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете, въпреки това ядат цветята. И не е ли сериозно да разбереш, защо цветята си правят труда да произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не е ли важна войната между овцете и цветята? Не е ли туй по-важно от сметките на някакъв дебел червен господин? И ако аз познавам едно единствено цвете в света, което не съществува другаде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с една хапка ей така, без да си дава сметка какво върши – това не е важно, а?
Той се изчерви, сетне продължи:
– Ако някой обича едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, за да бъде щастлив му стига просто да ги погледне. Вика си: “ Моето цвете е там нейде…“. Но ако овцата изяде цветето, за него сякаш изведнъж всичките звезди угасват! И това не било важно, а?
Той не можа да каже нищо повече. Думите му се задавиха в ридание. Беше паднала нощта. Оставих моите инструменти. Не щях вече да зная за чука, за болта, за жаждата и за смъртта. На една звезда, на една планета – моята планета, Земята – имаше един малък принц, който трябваше да утеша. Прегърнах го. Залюлях го. Рекох му: “ Цветето, което обичаш , не е в опасност… Аз ще нарисувам намордник на твоята овца….Ще нарисувам броня на твоето цвете…. Ще…“ Не знаех какво още да му кажа. Чувствах се съвсем несръчен. Не знаех как да го достигна, или как да се сближа с него….Толкова е загадъчна страната на сълзите.
Коментар 1: Коментара тук наистина е излишен. За първи път ще си позволя да направя толкова дълъг коментар, засягащ две важни теми, които в този момент са фигура за мен на общия фон от събития. В първия момент, когато за пореден път прочетох откъса от книгата“Малкият принц“ си помислих за психотерапевтичната полза от този прекрасен разказ. Как във всеки един от нас живее едно малко дете, което иска да бъде срещнато в преживяванията му, да бъде успокоено, прегърнато, уверено, че утрешият ден не носи опасности за всичко мило нему, за всичко което обича. Дете, което иска да обича по неповторим чист начин, без да очаква нищо в замяна, така, както заслужава то да бъде обичано, искайки единствено да знае, че всичко е наред с любимото му създание и да бъде щастливо., по детски неподправено. Кой от нас не е преживявал подобни емоции като дете, само дето ни е било трудно да ги изкажем по този прекрасен начин, поне на мен. И колко от нас са били успокоени така истински емоционално ответен начин? Аз лично, не винаги. Прекрасно, трогателно, мило. А ползата, мили читатели е, че всички ние порасналите вече деца, можем да се свържем с вътрешното си дете, с неговите чувства и вълнения, с всичко което му е липсвало, а е искало толкова много. Да се опитаме да го „прегърнем“ и успокоим, вече като възрастни, така както сме имали нужда да бъдем успокоени в него отминал момент, но не сме били. В практиката си срещам много възрастни с душата на дете, което жадува да бъде видяно, но колкото възрастният се опитва да се държи като възрастен , толкова страданието му расте. Бъдете мили с вашите малки принцове и принцеси, живеещи на планета наречена „Сърце“, която съществува само и единствено във вашата Вселена. Помогнете им да си отгледат рози с бодли, да ги опазят от хора – гъби, които не ги забелязват и не ги отразяват, както и от хора – овце, които са неосъзнати за това, какво вършат и какво ви причиняват! Вярвам и знам, че можете да го постигнете, там във вашата Вселена, където всичко е възможно и е въпрос само на вашето желание!
Коментар 2: Книгата, освен, че предизвиква сълзи в очите ми, винаги докосва сърцето ми и го трогва с чистата и неподправена любов на малкия принц, със себеотдадеността му, с откритостта на темите, които според мен продължават да са актуални и до днес. Този път се замислих за съвремието в което живеем и за възможната метафората с днешните актуални и болезнени събития в разказа на автора, така както стигна до мен днес, така както аз я разбрах в този отрязък от време и събития. Помислих си за малките принцове на „малката планета“ Сирия, които поглеждайки небето, очите им са угаснали от тъга и болка, защото техните цветя са потъпккани, погазени и изядени от хора като червения дебел господин, интересуващи се само от сметки и от овцете, които не осъзнават какво вършат, просто ей така, с една хапка, за да задоволят нестихващия си глад, огромната си алчност, жаждата си за власт, породена от дълбоката несигурност в сърцата им и фантазния гигантски страх, поглъщат всичко по пътя си, пък може един ден да се почувстват сити, сигурни и емоционално задоволени!! Но на каква цена! Е хайде моля ви, осъзнайте се вече! Няма как да стане, ако манипулирате, угнетявате, убивате и прогонвате, правите нещастни милиони хора по света, вие да задовалите празнината в себе си. Тя е зейнала, като огромна черна дупка, и ако не откриете вашите собствени ценности, не си дадете разбирането и успокоението сами, не се приемете такива, каквито сте, тя няма дя се затвори! Иначе цялото човечество не е способно да ви гарантира удовлетворяване на тези ваши потребности, приемете, че така ви е дадено по съдба. Не са другите виновни! Не е нужно други да плащат за вашата лична трагедия! Ние можем да простим, но само на искащите прошка. И дано все по – малка част от човечество да продължава да се занимава с по – важните си дела!! И да не забелязва… „Какво по – важно от войната между цветята и овцете има?“ Дано все по – голяма част погледне към звездите, помирише цвете и отвори сърцата си за любовта. Нима хората сме станали толкова десензитивни, че не усещаме болката на тези деца, не чуваме воплите и нуждите им? Не го вярвам, по – скоро не искам да повярвам! Те търсят любов, внимание, защита, закрила, подслон, сигурност? Аз вярвам, че все още има многобройни сърца съпричастни и готови да помогнат, да направят света на „малките принцове“ по – сигурен. Да им се даде всичко това, в чужди страни“планети“, където никога няма да се почувстват у дома., не стига. Изпадам в безсилието на малкия принц в търсене на отговор и не мога да разбера защо за другата част от човечеството, това не е важно, за тази, която наистина може да спре това? Казвам го напълно убеден, да убедена съм, че тази война може да бъде спряна от т.нар. Велики сили! Това за вас не е (ли) важно, а? За мен е важно и ако можех, бих „нарисувала“ наморници на тези овце и брони на всички цветя на „планетата“ на малките принцове! Знам, че много хора споделят моите чувства и


са съпричастни към съдбата на изгнаниците по неволя, с жертвите на чужди интереси, най – малкото с децата бежанци. Нека направим така, че гласът ни да се чуе,! Да кажем стоп! Да кажем искаме Мир! Моля, спрете с жалките си сметки! Какво по важно от това да прегърнеш дете и да го успокоиш, че всичко ще е наред с неговата роза, че ще направиш всичко възможно тя да бъде спасена от неосъзнаващите какво вършат овце и най – важното, да го направиш! Вие сте властимащи, вие го започнахте, вие можете да го спрете!
От мен