Не е задължително да стана някой, задължително е да стана себе си! Искам да стана себе си! Душата ми тръпне в очакване на поредното припознаване от съзнанието ми, аз съм изградена от изплетените нишки на съзнаваното и несъзнаваното. Всеки път когато послание от несъзнаваното става достояние на съзнателното ми Аз, ставам все по видима, нишките на душата ми се материализират, тя също става по – осезаема, и аз се превръщам от обект в субект за себе си. Аз съм в това човешко тяло, родена съм точно в това семейство, точно в тази страна и град. Не е възможно тези факти да са без значение. Влизам във взаимоотношения чрез тази обусловеност и чрез всичко, което съм формирала и развила в личността си, сама или под влиянието на тези и/или други външни фактори. Знам и за тъмнината и за светлината, не по равно и недостатъчно. Знам също, че не съм сама в търсенето на Себе си, оглеждам се и виждам светлините от фенерите на другите хора/души, осветяващи периметъра на тяхното осъзнаване, а останалото е все още в мрак. Вярвам, че ще дойде време и този мрак да стане светлина. Дотогава, успокояващо е да знам, че не съм сама и не ме е страх от тъмнината. Винаги мога да потърся помощ, да се доближа до светлината на друго човешко същество, да осветим пътищата / търсенията си взаимно. А мога да продължа и сама, не ме е страх, защото знам, че съм част от Цялото. Че моята светлина е част от Светлината. Това, че има тъмнина/ неосъзнатост, ми подсказва за наличието на светлината и на всичко, което знам за себе си. Като две полярности, които са части от едно цяло. Но това, което ме води е именно светлината, ориентирам се по нея, тя ми показва за камъните, пропастите и препятствията по пътя. Всичко, което знам за своята същност е моят компас. Колкото повече се „осветявам“, за моите чувства, усещания, мисли, вярвания, формирани от момента на раждането ми (базови), толкова по – лесно се ориентирам накъде да вървя, как да съм в синхрон с това, което съм и пътя, който съм избрала да извървя или да съм с другите, без това да отнема от моята автентичност. Това, че все още нямам знание за моята тъмна, неосъзната част, не я прави по – малко важна или пък несъществуваща. Може понякога да се фрустрирам, от въпроси за които не намирам отговор, да търся причини и логика, но ако моят фенер е малък, не е виновна тъмнината или пък светлината, че не мога да я разпространя навред! А може би и не трябва, може би любовта да приема и двете, без да имам пълното познание – стига, достатъчна е да се обичам такава, каквато съм в момента, с тъмнината и светлината в мен! ……Да, достатъчна е!
С приемане,
Таня