„Коя съм Аз“?
Събудих се със смътно чувство за разкриване на нещо важно, откриване на нещо, без да мога да уловя конкретиката му. Все повече очертанията на „нещото“ ми убягваха, изплъзваха се с повдигането на булото на съня. Исках да го уловя, опитах се да хвана последната мисъл -въпрос: Коя съм аз, ако не съм всички определения, които си давам или роли които играя в живота си ? Тръгнах по следите на тази мисъл. Започнах да си представям всяка роля, определение и качество, което можех да припиша на моя сегашен Аз. Започнах с последната роля и за сега най – малко интегрирана в мен: Аз съм психотерапевт. Коя съм аз, ако не съм психотерапевт? Почувствах нежелание да се разделя с този образ, харесвах го, обичах тази роля, толкова усилия вложих за да я изуча!!!! Харесва ми да изследвам, да подпомагам другите и себе си в усъвършенстването и развитието, в намирането на баланс и хармония. Отдалечих се и го оставих да се слее с мъглата, почувствах се сякаш съблякох връхната си дреха. Стана ми студено и леко некомфортно, но все още усещах топлината в мен и лекия пораждащ раздвижване в кръвта полъх на утринния вятър. Продължих нататък и видях, че съм психолог. Да , аз съм психолог, работя с деца…. Тази роля ми позволява да общувам с прекрасни и чисти същества, каквито са децата. Носи ми разбира се и болка и страдание, но и много , много повече радост. Децата все още нямат роли… Някои дори нямат още Аз. Спонтанни и истински в контакта с другия, чисти от очаквания и изисквания. Единственото нещо, което искат е да те срещнат, просто да присъстваш, когато се обърнат към теб, независимо дали ще им кажеш „да“ или „не“, важно е да си там и да ги отразиш! Коя съм аз, ако не съм психолог? Аз разбира се съм жена, дъщеря, съпруга, сестра, но на първо място човек. Като човешко същество изпълнявам множество роли, полагам усилия да се развивам , усъвършенствам, за да служа на своето и обществено благо (и не винаги в тази последователност, разбира се ). И ако се случи така, че един ден забравя какво е да не съм тези роли, тогава ще съм забравила основната цел, истинския смисъл, заради който Съм. Тогава ще бъда прекалено оплетена в детайлите, загубила чистия си поглед, обременена от очаквания, изисквания за мен и другите, станала прекалено ригидна…не допускаща мисълта да бъда нещо друго, ако не съм в тази роля! Тогава съм забравила за чистотата на голотата, за прозрачността на сълзата, за свежестта на росата, за дълбочината на тишината, за пълнотата на пустотата, ….. съм забравила за Любовта и стремежа на душата…. към Създателя! Не бих искала да съм това състояние, защото то е ограничаване, то е замръзване, то е застой, а застоят е липса на живот ! Но как се случва така, че залепваме за нашите определения, обвивки и връхни дрехи? Може би преставаме да осъзнаваме кои сме в същността си, загубваме истинската си идентичност и търсим нови, с които да се идентифицираме. . . Откриваме нещо, което ни харесва, представяме си своя образ облечен в тази „дреха“……. харесва ни, решаваме да направим всичко възможно за да се сдобием с нея. Учим, стараем се, падаме, ставаме, нараняваме се, лекуваме се, продължаваме и накрая успяваме да стигнем до тъй желания образ, като облечем, палтото, пардесюто, тогата, балната рокля или пелерината. И в този миг на триумф започваме да танцуваме танца на победата, и той така ни увлича, че понякога преставаме да следим музиката в душата си, излизаме от ритъм, но въпреки това продължаваме ли, продължаваме с танца, който костюмът изисква. Унасяме се и неусетно ставаме своя костюм, вече не сме в синхрон, творчеството и красотата на танца са изгубени, но ние не спираме, защото не знаем как. Не знаем как да съблечем костюма, който ни е обсебил, а понякога и не искаме. Просто не можем без него. Без него сме голи, а се срамуаме от голотата си, някак си това ни прави да изглеждаме неуместно сред всички добре облечени хора !!! Във вихъра на танца, обаче се случва да загубим своя център. И няма никакво значение, колко важна е каузата ни, от каква обществена величина е, или е значима само за нас. Ако загубим центъра си или връзката с Висшия ни Аз, ние сме излезли от своя път. Ролята ни превзема, капитулираме, отдаваме й се изцяло, тя ни е погълъща. За какво? Какво сме търсили, какво сме искали да заместим? Има ли нещо по – достойно, толкова пълно, всеобхватно, разнообразно, като нашата душа, с което да можем да я заменим? Разбира се, отговорът е: „Не“ ! Тогава какъв е този стремеж към стесняване и ограничаване, този стремителен бяг към самозабравата? На съзнателно нива, може би нямаме ясен спомен, но в нашата дълбока същност, в колективното несъзнавано, или в индивидуалното ни подсъзнание има информация за нас и нашия произход. Можем периодично да си спомняме за нещо много далечно, като за изгубените очертания на любимия в мъглата, или за образ сменящ своята реалност, да го усещаме като разбуждане от паралелния свят на съня изгубващ своята осезаемост. Спомняме си ! По същия начин е важно да си спомним за необятността на нашите качества и възможности, за разнообразието от дарби и таланти, които имаме, за всички способности с които сме създадени, но все още не сме открили и /или усъвършенствали. Разбира се, за тази цел ние ще продължаваме да си избираме различни „облекла“, „тоалети“, дори „обвивки“или „маски“, но основното за мен е да си спомням, че имам нескончаем избор, да не “ залепвам“ за определена дреха. И ако се върна към моите облекла, мога да разкажа доста. Научих се да бъда дъщеря, сестра, момиче, жена, леля, приятелка, любима, съпруга, търговски работник, икономист, управител на фирма, психолог, психотерапевт, водеща на групи. Надявам се да уча още много роли и да се забавлявам от това. Понякога е важно да знам, че мога да съблека определено облекло и да облека друго, но това няма да промени същноста ми, а само ще я обогати. Моята идентичност, сърцевината, основата върху която стъпвам и надграждам ще бъде същата, въпреки че по някакъв начин също ще се е развила. Аз не съм просто сбор от всички мои качества и роли, а нещо различно. Цялото е много повече от неговите части. Преди да избера ролята на психолог, четях доста през годините на юношество, търсех своята идентичност, търсех отговори на въпросите като : Коя съм аз? Защо съм такава, каквато съм? Мога ли да се променя? Каква още съм? Гените ми, историята на моето семейство, религизоните вярвания и практики, бита и културата, обществото в което израснах, взеха участие в изтъкаването на материята, за изливане на основата на личността ми, но моите интереси и стремежите на душата ми моделираха посоката и очертанията на бъдещия ми Аз. Формираха насочеността на личността ми, и така аз избрах професията или ролята на психолог. Но преди да успея да облека тази връхна дреха, ми се наложи да премина през много други роли и трябваше да развивам много различни качества в себе си, които станаха носещите греди и стълбове за моето професионално развитие. Сега продължавам да се усъвършенствам в посока помагащи професии, в същото време оставам отворена за креативен подход към живота. Усещам своя творчески потенциал, но си задавам и въпроса: имам ли какво да кажа и предложа на другите? В отговора на този въпрос мога да бъда сигурна единствено след като опитам. Затова и започнах създаването и развитието на този сайт, затова написах и тази статия. Е да, имам какво да уча, но какво пък, това му е хубавото на живота: да има с какво да ме изненадва ! И в духа на статията, ще заключа, че това начинание твърде вероятно е да ми помогне да развия нови качества и да усвоя нова роля.