Сигурна съм, че ви се е случвало, някой абзац от книга, стих, поема или фраза от любим филм да ви докоснат дълбоко и осезаемо. Така, че да почувствате пълнотата на емоционалния си свят или липсите в него. За последно това ми се случи с книгата на Антоан дьо Сент – Екзюпери „Малкият принц“. И понеже наближаваше месецът на любовта отложих написването на тази статия за деня на влюбените. Изчаках с предаването на мислите и емоциите си, защото според мен, наисина става въпрос за съвършено представяне на истинската любов – по толкова лек, семпъл и сензитивен начин, че няма как да не достигне право в целта и да не развълнува милиони. Припомних на себе си и може би ще припомня и на всички вас, мили читатели, колко малко е нужно за любовта и как забравяме за основни, фундаментални ценности и градивни елементи за всяко сърдечно отношение, независимо дали е между мъж и жена, жена и жена, мъж и мъж, родител – дете, брат – сестра, между приятели и още много вариации на сърдечните отношения. Този фундамент е грижата. Грижата и търпението, заедно с приемането на другия в цялости му образ, такъв, какъвто е, без осъждане или опити да го променим са в основата на Любовта. В началото малкият принц изпитва по детски егоцентрична любов към своята роза. Та нали тя го прави специален, тъй като е уникална и единствена по рода си. След като разбира, че това е било една лъжа или илюзия, той преживява емоционален „срив“, чувства се дълбоко нещастен, не защото розата му не е единствена по рода си, а защото разбира, че той не е специален. Всичко в което е вярвал че е, му изглежда нереално, неистинско, защото е изградил представата за себе си върху притежанията си, а не върху основата на качествата, които притежава. По -късно, опознавайки се, вниквайки надълбоко в същността си, разбирайки своите преживявания и чувства, малкият принц осъзнава едно, че той наистина е специален. Специален, не заради трите вулкана и „единственото“ по рода си цвете, които притежава, а заради своето сърце. Допускайки другите до себе си, рискувайки да изпита страдание и да тъгува, ако ги загуби, той отваря сърцето си за пълнотата на преживяването на приятелството и любовта. Да бъде отдаден, грижовен, постоянен, търпелив, не изискващ, приемащ и обичащ е в неговата природа, и той разбира, че именно това го прави специален. И благодарение на тези качества става специален за някой друг, единствен за него в целият свят. С помащта на лисицата, житейската учителка, появила се на пътя му в подходящия момент, както обикновено се случв в живота, стига да имаме отворени сетива и да се вслушваме в сърцето, малкият принц осъзнава, че може да си бъде самодостатъчен и да прекара така живота си, без да се отдава, обвързва и съответно да не изпита страдание. Или да избере да отвори сърцето си за друго живо същество и да го дари с внимание, търпение и грижа, да го направи специален, така превръщайки и себе си в специален за него. Разбира, че пътят да бъдеш уникален и специален за някого минава през собственото ти отдаване и придаване на значение за уникалност не на себе си, а на другия, превръщайки го в единствен по рода си за теб. Рискувайте да сте истински и да давате мили читатели и ще откриете даровете на сърцето си.
С пожелание за истински дълбок, топъл, пълносърдечен и грижовен ден на влюбените, споделям тези части от книгата, които предизвикаха в мен гореописаните чувства и мисли.
Ето и тези цитати от двадесета и двадесет и първа глави:
“Тъй се случи, че малкият принц, след като бе дълго вървял, през пясъците, скалите и снеговете, най – сетне откри един път. А всички пътища водят при хората.
– Добро утро-рече той. Беше в градина с цъфнали рози.
– Добър ден – рекоха розите. Младият принц ги огледа. Всички приличаха на неговото цвете.
– Кои сте вие?- попита ги той смаян.
– Ние сме рози – отвърнах розите.
– Ах!- рече младият принц. И се почувства много нещастен. Неговото цвете му бе казало, че е единствено по рода си във вселената. А ето, че тук имаше пет хиляди, всичките еднакви, само в една градина……..
А сетне добави: “ Смятах се за богат, защото имам уникално цвете, пък съм притежавал най – обикновена роза. Нея и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги – с тия неща аз не съм никакъв принц…“ И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисицата…………………………….
– Ела да играеш с мен – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…..
– Не мога да играя с теб – рече лисицата. – Аз не съм опитомена.
-Ах, прощавай – каза малкият принц. Но след като помисли, добави:
– Какво значи „да опитомиш?“…………….
– Това е нещо отдавна забравено. Значи “ да създадеш връзки“.
– Да създадеш връзки ли ?
– Разбира се – рече лисицата. – За мен ти още си само едно момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам нужда от теб. Пък и ти също нямаш нужда от мен. За теб аз съм само една лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но, ако ме опитомиш, ще си бъдем потребни един на друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. И аз за теб ще бъда единствена на света….
– Започвам да разбирам – каза й малкият принц. – Имам цвете…, мисля, че то ме е опитомило.
– Възможно е – рече лисицата. – На земята могат да се видят всякакви неща …………….
Но тя пак се върна на мисълта си:
– Животът ми е еднообразен. Аз ловувам кокошки, хората ловуват мен…… Но ако ме опитомиш, твоите стъпки ще ме викат, като музика да изляза от дупката. И освен това – погледни! Виждаш ли ей там житните ниви? Аз хляб не ям. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят за нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И ще бъде чудесно като ме опитомиш! Житото, което е златисто ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата……..- Моля те…. опитоми ме! – рече тя.
– На драго сърце – отвърна малкият принц, – но нямам много време. Трябва да открия приятели и да разбера много неща.
– Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – рече лисицата. – Хората вече нямат време да разберат нищо. Те купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като, няма търговци на приятели, хората вече нямат и приятели. Ако искаш приятел – опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – попита малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – отвърна лисицата. – От първо ще седнеш малко по далеч от мен, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчето на окото си, а ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Ала всеки ден ще можеш да сядаш малко по – близо…….
– По – добре ще е да идваш в един и същи час – рече лисицата. – Ако идваш например в четири часа следобед, аз още в три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото по наближава часът, толкова по – щастлива ще се чувствам. А в четири вече ще се вълнувам и безпокоя; ще открия цената на щастието! Но, ако идваш кога да е, никога не ще знам за колко часа да приготвя сърцето си…. Обредите са си нужни…………………………………………………………………………………………………….
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата рече: – Ах!… Ще заплача.
– Ти си виновна – отвърна малкият принц. – Не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…………………………………………………………………………………………………………..
– Тогава нищо не печелиш!
– Печеля – рече лисицата, – заради цвета на житото.
Сетне тя добави: – Иди пак да видиш розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. А като се върнеш да се сбогуваме, аз ще ти подаря една тайна. Малкият принц отиде да види пак розите.
– Вие изобщо не приличат на моята роза, вие още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте каквато беше моята лисица. Просто една лисица, подобна на сто хиляди други. Но аз я направих моя приятелка и сега тя е единствена на света….. – Вие сте хубави, но сте празни – каза им малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, за моята роза някой случаен минувач би помислил,че прилича на вас. Но тя сама е много по – важна от вас всичките, защото тъкмо нея съм поливал. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците….. Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза. …………………………………………..
И той се върна при лисицата: – Сбогом…..
– Сбогом – каза лисицата. – Ето и моята тайна. Много е проста: най – добре се вижда само със сърцето. Най – същественото е невидимо за очите…………………………………………
– Времето, което си изгубил по твоята роза, я прави толкова важна……………Хората са забравили за тая истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за онова, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза….
– Аз съм отговорен за моята роза….- повтори малкият принц, за да го запомни. “
Таня