Темата от гледна точка на гещалттерапията трудно може да бъде изцяло разгледана в една статия. Тя няма претенции да бъде изчерпателна по темата, а само да обозначи някои основни опорни точки за причините, последствията и терапевтичните насоки при подобно страдание през погледа на гещалттерапията.
В гещалттерапията симптомите на тялото не са преживяване. Симптомът е трансформация на съдържание, на някаква информация. Всеки симптом е вид творческа адаптация на организма. Симптомът, преди да стане симптом, първо е бил процеса на контакт с другите, след това се превръща в симптом. За тези, които не са наясно с терминологията в гещалттерапията, ще обесня: прекъсването на контакта (или взаимодействието, общуването) с другите и средата, е в основата на всяко психично страдание и в същото време е вид творческа адаптация в даден критичен момент за личността. Като смисъла вложен в думата „контакт“ е по -дълбок. Това е свързаност със собствените потребности, усещания, желания и чувства. Цялостна осъзнатост на това, кои сме ние, накъде вървим, какво се случва в нас в този момент, на посланията идващи отвън „тук и сега“ и за въздействието им върху нас. Контактът е всъщност част от цялостен „цикъл на контакта“, който се осъществява непрекъснато. И в този цикъл се редуват осъзнаването на усещания, потребностите,с предприемането на действие за тяхното удовлетворяване, следва осъществяване на пълен контакг (в момента в който се удовлетворяват потребности и желания), и оттегляне от контакта, с асимилация на опита от него.

Както казах, нарушаването на този цикъл води до поява на различни симптоми и в перспектива до развитието на патология, въпреки че първоначално се явява творческа адаптация и служи на личността за да я защити или запази в даден критичен момент за нея .От творческа адаптация се превръща в причина за психично страдание, когато личността стане ригидна и престане да осъзнава променените обстоятелства в средата, съответно своите нужди и потребности. С други думи, не осъществява пълен и здравословен контакт със себе си и средата. И това не се случва само чрез ретрофлексията. Ретрофлексия е механизъм за прекъсване на контака, когато лицето преживява организма (собствения) като среда. Всички преживявания са спрени на границата му със средата, не са изказани и адресирани към другия. Контактът с другите е нарушен. Това освен ретрофлексия в същото време е и проекция, защото човекът преживявайки организма като среда проектира върху него (собствения си организъм) или отделни органи, емоции, които се преживяват на телесно ниво, като усещане за напрежение или болка.
Например: „Дълго време клиентът има силен страх, че няма да се справи в живота, чувства се недостатъчен“. Тези чувства и мисли по никакъв начин не се допускат до съзнанието му от защитните механизми или както в гещалта ги наричаме от мехизмите за прекъсване на контакта, в случая със себе си. Възможно е също личността да има пълно или частично осъзнаване за това, но да не й е възможно да сподели тези страхове с другите, поради грешни вярвания и послания ( интроекти /интроекция – друг механизъм за прекъсване на контакта) др. И се получава телесна реакция на всички прекъснати процеси. Човекът има постоянно главоболие! Понеже не осъзнава чувствата си, или ги потиска, търси причината за главоболието си в средата, обвинява „главата“ си, че му причинява такова страдание, сякаш тя не е част от организма му, а нещо извън него, т.е принадлежи на средата! Не свързва по никакъв начин страха си с главоболието, защото това би означавало да поеме отговорност, да бъде в контакт със своите преживявания и да предприеме някакво действие за да подобри състоянието си. В случая можем да предположим, че личността прекъсва цикъла на контакта за да се защити от страха по отошение на собственото си оцеляване, произлизащ от несигурността свързана с промяната, която застрашава настоящия „комфорт“ в който тя се намира. По този начин се създава един вътрешен конфликт, който търси разрешаване, но то не се случва т.к. изисква осъзнатост и предприемане на действия. В крайна сметка се проявява или проектира в тялото, посредством симптома – напрежение и главоболие. “ Проблема не е в моите преживявания и начина ми на живот, а в главата ми. Тя е тази, която страда, не душата ми, тя е тази, която ми причинява болка!“ Така посредством ретрофлексията, стигаме и до проекцията, които са основни механизми оказващи влияние при образуването на психосоматичните симптоми.
И за да стане по ясно (или по – объркващо, за незапознатите с терминологията, за което съжалявам), тук ще включа част от статията на руския гещалттерапевт О.В.Немиринский, по същататема, в която той обеснява, както причините за възникването, така и за терапевтичния подход при психосоматични разстройства. Лично имах удоволствието да присъствам на негова лекция на последната гещалт конференция в Таормина, Сицилия през2016г.
„Често пациентът възприема своя симптом като условен субект, а нас психотерапевтите – като предмет. Какво имам предвид? Пациентът се третира като „невротик“ и като психотерапевт едновременно . Първо, той създава пространство за отчуждени си опит (Kepper, 1987), което е фиксирано в симптома, но след това той „оживява“ своя симптом и дори установява с него някаква полумистична „връзка“. Вторият процес изостава от първия; очевидно е компенсаторен отговор, един вид, макар и изкривен, опит за интеграция. На този фон, задачата на терапевта е да върне пациента към неговата цялостност, към пълната му субективност. Но по какъв начин ще допринесем за връщането на тази цялост? Ако пренебрегваме симптома и работим с контакта на клиента, това само ще поддържа разцеплението му в „аз“ и „моя симптом“? Да работим със симптома като обект? Но точно това прави фармакотерапията и подходите в психотерапията, основаващи се на симптомо лечение, включително модерното супертехнологично невролингвистично програмиране. В стремежа си да надхвърлят ограниченията на симптоматичната терапия личностно ориентирани терапевти понякога приемат външна противоположна позиция – позицията на „възвишаване на субективността“: те работят с контакта, а не със симптома. В този случай обаче иронията на ситуацията е, че терапевтът по този начин косвено подържа разцепването на „аз“ и „симптома“. На първо място, необходимо е да излезем отвъд прекаленото противопоставяне на симптома и контакта. Първата основна теза на това послание е следното: симптомът е ретрофлексивната форма на контакт с околния свят. Освен това, когато разглеждаме симптомите, се сблъскваме не само с ретрофлексия, но и с проекцията на нуждите на определен орган. В същото време, по време на развитието на болестта, този орган в крайна сметка частично се отчуждава от цялостното взаимодействие на организма с околния свят.“ http://gestalt-therapy.ru/biblio/theor/psychosomatic_disorders/
При ретрофлексията, нищо, което се случва вътре в организма, не достига до средата. Тези хора са сдържани и изглеждат много спокойни, а всъщност вътре в тях, може да бушува ураган от емоции. С течение на времето, самият човек престава да осъзнава емоционалните си реакции по отношение на стимулите от средата, но пък тялото му започва да реагира и да изпраща болезнени сигнали.
Става ясно, че основна причина за възникване на психосоматично заболяване е прекъсването на контакта със себе си и другите, чрез механизма на ретрофлексията, без да се изключват и останалите механизми. Такова поведение е възможният начин за соматизация – а именно когато спрем опита си, който може да се осъществи единствено чрез контакта с другите и средата. За това е нужно да сме осъзнати за нашия организъм. Как мога да бъда осъзнат за него? Нужно е да знам за това, което му доставя удоволствие или неудоволствие. Ако аз не съм осъзнат за моето чувство на страх, моето тяло ми подсказва и ме води до осъзнаване за това, например, когато стомаха ми се свива или спирам дъха си. Но ако не съм осъзнат и за тези мои действия? Или ако спирам всички процеси на организма, всички физиологични сигнали, които ми подсказват, че с мен се случва нещо, че има някакво неудоволствие или неудовлетворение от контакта ми с мен или другите, тогава тези процеси се трансформират в болка. Но болката е аларма, която изисква внимание. Обикновено не й обръщаме особено внимание, а следващата стъпка е да избягаме далеч от нея, да я игнорираме, което води до хронично напрежение. Когато се чувстваме дълго време хронично напрегнати-това има физиологични ефекти , които прерастват в патологични заболявания.
Един пример с болен от астма в терапевтична група: Когато е помолен да попита организма си – „Каква нужда стои зад това да имам бронхиални спазми?“, спонтанният отговор е – „Ако нямаш тези спазми няма да си способен да се разплачеш.“
„Болката е сигнал за нарушаване на активността на организма. Да кажем, че човек, когото обичам през цялото време, ме разстройва, обичам го страстно. Но той ме разстройва. И аз несъзнателно решавам: „По-добре да не го обичам. Да, вероятно, не ми харесва толкова много) „Аз потискам сърцето си и то започва да боли. Това е първият етап от соматизацията, от чувството до периодичната болка. Но болката е силна тревога, която изисква незабавна реакция. Болката е много трудна за понасяне дълго време. Тук идва втората ключова точка. Или разбирате функцията на болката, чувате това, което тя ви казва, или отивате по-нататък по пътя на отчуждението, блокирайки съзнателния опит от болка. За да се реализира второто, е необходимо да се създаде „нисък интензитет на хронично напрежение“ в областта на възможната болка (Perls, Hefferline, Goodman, 1951).“ (Пак от статията на О.В. Немиринский)
Какво можем да направим? Как да си помогнем?
Ако медикаментите не помагат, на първо място е необходимо да се възстанови здравословния контакт на личността с цялото , с неговия организъм – тяло, емоции, разум и със средата, в която функционира. Как става това?
- Важно е да се вслушаме в сигналите идващи от тялото ни и да сме осъзнати за посланията, които стоят зад тях.
- Да потърсим освен медицинското или биологичното значение на болката и скритият смисъл зад нея. Посланията могат да бъдат мисли за нас или другите, могат да бъдат емоции свързани с тях, които потискаме или сме изтласкали в несъзнаваното, откриването им може да бъде трудно, да отнеме време и да причини емоционална болка.
- В гещалттерапията обичаме да работим с експерименти и често казваме :“Позволете на тялото си да говори“ или „Дайте думи на страдащия орган“. Ще се изненадате, колко много ще научите от него.
- Емоционалната болка е също сигнал, че нещо потискате или сте изтласкали. Не се отказвайте, а продължете с любов да откривате своя вътрешен свят. Първата крачка към лечението е откриването на истинската причина за болката, открием ли я, лечението е също в наши ръце.
- Най – вероятно ще ви бъде трудно да изминете този път сами. Обърнете се към специалист- психотерапевт. Той ще ви придружава по пътя, ще ви насочва и подкрепя при възстановяването на контакта ви със себе си и средата. И най – вече, подкрепата му ще ви е от полза при приемането на всички неприемливи и отхвърлени доскоро части на личността ви, емоции и мисли, за да възстановите своята цялостност.
От всичко това, изписано до тук, можем да си извадим заключение, че ние несъзнателно /или съзнателно се разболявамепо наш избор и сами можем да се излекуваме. За много хора това звучи доста утопично, но ако погледнем към науката, Квантовата физика или новите открития в клетъчната биология, науката Епигенетика например ще видим, че всъщност това вече не е фантазията на един или двама, а научно обосновано твърдение . Докато не се освободим от ограничаващите и вредни за нашето съществуване вярвания и поведение сме обречени да бъдем обусловени, не от гените си, а точно от тях. Вярванията предизвикват определени емоции в нас, а емоциите имат отражение върху процесите в тялото. И като следствие от тези вярвания или емоции прекъсваме контакта със себе си и средата, което затваря омагьосания кръг, в който поведението е формирано от вярванията, които не са проверени в реалността, а емоциите предизвикани от тях, стават вторична причина за недовършено или непредприето действие. Много често и за погрешно поведение, но в тази статия ни интересува повече първото, отколкото второто. След като осъзнаем начина по който спираме, прекъсваме контакта със себе си и другите, е необходимо отново да възстановим този контакт, който да отразява автентичната ни личност и да ни позволи здравословно функциониране в средата.
В гещалттерапията много се говори за ползата от агресията. Тук става въпрос, разбира се за здравословна агресия или дентална агресия, както я нарича Фриц Пърлс. Тази агресивност, която ни помага да се придвижваме напред, да отстояваме своето право на съществуване, да предприемаме действия за удовлетворяване на потребности, желания, стремежи, да имаме своите предпочитания и да държим на тях, да правим всеки ден, малки и големи избори и да ги отстояваме. Или казано по друг начин да се научим да общуваме с другите и със себе си по асертивен начин. И това е една от задачите на гещалт терапевта, да помогне на клиента да реконструира забравените си умения да бъде агресивен в смисъла, който е описан по-горе. Нашата дентална агресия е естествена и присъща на човешкия род още от праисторически времена, но постепенно с развитието на цивилизацията, тя става неприемлива и дори отричана за дълго време. Това е причината да се превърнем в „статистически личности“, вместо да бъдем истински хора, загубили усета си първо за себе си и за всички удоволствия от живота, които живеят с безпокойството за утрешния ден и никога в настоящето, защото не умеят да се заявят, не умеят да отстояват правото си да бъдат такива, каквито са! И това поражда истинско страдание; вътрешен конфликт, който или се избягва, потиска или се проявява като нападение и борба. Но нито едно от тези повенчески прояви не води до просперитета на личността и стигаме отново до отправната точка в омагьосания кръг.
Често пациентите с психосоматични симптоми са нетърпеливи. Те наистина страдат и се нуждаят от бързи резултати, а обикновено тези проблеми изискват много време. Така те, водени от стремежа към бързо облекчение, за съжаление напускат терапията, което не е отговора и решението за страданието им.
Бъдете себе си, осъзнайте цялостното си същество, и ако установите, че не чувствате хармония между тяло, емоции (душа) и разум, потърсете помощ! Ако страдате от хронични болки или напрежение, потърсете помощ! Ако усетите емоции, като страх, безпокойство, омраза, егоцентризъм, неспособност да се приспособите към действителността и др.подобни, да ви разяждат, потърсете помощ! Не интоксикирайте организма си с вредни емоции, открийте причините за тях и намерете начин да се справите с това, което ги предизвиква, сами или с чужда помощ.
Преди повече от 2000 години Платон е казал : “ най – голямата грешка на лекарите е, че се опитват да лекуват тялото, без да лекуват душата, а душата и тялото са едно и не бива да се лекуват отделно! „. Изглежда малко неща са се променили от тогава до сега. Непрекъснатосто се случва хората да продължават да бъдат лекувани само с медикаменти, без да се обръща внимание на психичното им страдание, на това че са нещастни или както в посочения пример по – горе на сдържаното им поведение, на невъзможността им да изразят тъгата си по най – естествения начин, чрез плач. Разбир се, ситуацията започва да се променя. За да съм справедлива, ще споделя, че в моята практика все по -често се случва да срещам клиенти, препратени от медицински специалисти, имаши цялостен поглед върху проблемите на пациентите си, които при нужда, без колебание ги насочват и към психотерапията, като доказан метод за постигане на здрав дух, в случая и на здраво тяло.
И както казах в предишната статия на същата тема, за да не спекулирате със здравето си, първо се обърнете към лекар и ако традиционните методи за лечение не успеят да облекчат или излекуват страданието ви, потърсете психотерапевт с богат опит в работата си с клиенти имащи психосоматични симптоми.
Т. Кидакова