От книгата „Нека ти разкажа“ на Хорхе Букай
Един махараджа, прочут с мъдростта си, навършил сто години. Събитието било посрещнато с голяма радост, защото всички обичали много своя владетел. В двореца подготвили голям празник за тази нощ, на който били поканени разни велможи от царството и от други страни. Настъпил денят и пред залата, където махараджата щял да приеме гостите, се натрупала планина от дарове. По време на вечерята махараджата наредил на слугите да разделят даровете на две групи: тези, които имат подател, и тези, които не знаели кой ги праща. Накрая царят заповядал да донесат всички дарове от двете купчини. Едната, със стотици големи и скъпи подаръци, а другата – по-малка, само с десетина дара. Махараджата започнал да отваря даровете от първия куп и да вика тези, които са ги изпратили. Карал всеки от тях да се качи до трона и му казвал: „Благодаря ти за подаръка, връщам ти го и нека бъде както досега“. И му връчвал подаръка, независимо какъв бил той. Когато свършил с първия куп дарове, той се приближил до втория и рекъл: „Тези дарове нямат подател. И аз ще ги приема, защото не ме задължават с нищо, а на моята възраст не е хубаво да оставам длъжник“.
– Винаги когато получаваш нещо, Демиан, в твоето съзнание или в съзнанието на другия този дар може да се превърне в дълг. Ако е така, по – добре да не приемаш нищо. Но ако можеш да даваш, без да чакаш отплата, и да получаваш, без да се чувстваш задължен, тогава можеш да даваш или да не даваш, да получаваш или да не получаваш, но никога няма да се чувстваш длъжен. И най – важното: никой няма да ти остане длъжник, защото никой няма да ти дължи нищо.
Коментар от мен: Изборът да даваш, без да очакваш отплата, е най – удовлетворяващото и освобождаващо преживяване, което мога да сравня единствено с удовлетворението, което изпитвам от приемането на себе си или другите такива каквито са. Избрах да споделя тази приказка от книгата, която прочетох преди доста години, но обичам да се връщам към мъдростите и посланията в нея често. Тази притча напомня за „очаванията“ от живота или от другите. Наистина е сериозно постижение в днешния устремен към успехи и постигане на цели свят, да сме свободни от очаквания. Един мой учител казваше : “ Да имаш очаквания, означава постоянно да се разочароваш, ако те не бъдат оправдани. Но да имаш очаквания и да не ги осъзнаваш е още по – зле. “ Да се уча да бъда отворена към потока на живота, такъв какъвто идва към мен, без да го слагам в „рамки“, т.е да нямам очаквания, беше и е най – голямото предизвикателство с което се срещам в контакта си с хората. Ако имам очаквания към „теб“, аз те определям какъв да бъдеш, към мен и другите. И ако нещо в твоите действия не съответства на тези мои очаквания и представи, изпитвам разочарование. Когато изпитвам разочарование, аз започвам да те осъждам и да те поставям в категорията на „другостта“ , на различието. Това освен, че ме отдалечава от приемането на теб, но и от приемането на мен самия, в друг контекст, когато аз не отговарям на чуждите или свои очаквания. Защото, ако имам „рамки“ за теб, няма как първо да не съм поставила себе си в подобни. Получава се омагьосан кръг, от който мога да изляза само, ако погледна какви очаквания имам към себе си и на кого, или за какво ми служат те! Да се освободим от очакванията е най – големия дар, който можем да си направим. Това е грижа на първо място за нас самите, защото ако аз нямам очаквания от себе си, означава да се приемам такава каквато съм, тогава мога да имам автентичен контакт с теб и да бъда свободна от очакванията си за теб и нашето взаимоотношение ( даване и получаване). Мога да давам, защото това ме прави щастлива, а не защото искам нещо в замяна! Приемането в гещалта е свързано с „парадоксалната теория на промяната“, която развива и доказва идеята, че единствено и само, когато престана да се стремя да бъда такава, каквато не съм ( и/или да удовлетворявам очакванията на другите), и се приема такава каквато съм, аз мога да направя промяната и да стана такава каквато искам да бъда! И да, единствено, когато започна да давам, без да очаквам нещо, мога да получавам без да се чувствам длъжна към даващия.