Доверието като способност се формира в много ранна детска възраст, и зависи от отношенията между майката и новороденото бебе. По – късно в живота, когато се безпокоим за събития, които още не са се случили и вероятността да се случат е неопределена, от една страна се опитваме да се подготвим за опасността, но от друга с повишена доза безпокойство, подклаждаме излишно тревожността си.
Хроничните тревоги са саморазрушителни, доколкото приемат формата на стереотипни закостенели представи, а не на съзидателни открития, които реално биха ни доближили до решението на проблема. В известна степен хроничната тревожност следва определен модел, който обаче далеч не е логически издържан: донякъде облекчава безпокойството, но никога не решава проблема. Потопени в тревожността си, хората изглежда не забелязват провокираните от тревогите им телесни усещания за безпокойство – ускорено сърцебиене, капчици пот, треперещи ръце и др. Често хората с хронично безпокойство споделят, че тревогите им – тези самоподхранващи се, затворени в безкрайна верига и породени от страха мисли, им помагат. Защо се получава така, че тревогите се превръщат в нещо, равнозначно на психично пристрастяване? Това е така, защото навика да се тревожим има същата прилепчивост като суеверията. Подобно на амулет, който предпазва от някаква евентуална злина, тревогата психологически разчита на надеждата да се отблъсне опасността, обсебила мислите ни. Представите, установяват учените, са по – силни отключващи механизми за физиологичното безпокойство от мислите, и затова потапянето в мисли, което води до изключване на катострофичните представи, частично облекчава усещането за тревожност. В този смисъл подсилването на тревожните мисли е отчасти антидот на безпокойството, което те сами са предизвикали. Онова с което хронично пристрастените към тревожността не могат да се справят е да последват съвета, който най – често получават: “ Престани да се тревожиш! “ или още по – зле: “ Не се тревожи – живей си живота“. След доста експерименти учените откриват някои прости стъпки, които могат да помогнат дори и на най – пристрастени към тревогите да овладее този навик. Те са следните:
1. Самонаблюдение – долавянето на тревожните епизоди още при тяхното зараждане – чрез определени упражнения, хората страдащи от хронично безпокойство се научават да следят за всеки намек за него, и по – специално да се идентифицират ситуациите, които отключват тревожността, както свързаното с нея усещане за безпокойство в организма.
2. Усвояват се и методи за релаксация, които да се прилагат в момента, в който страдащият разпознае тревожността. Практикуват се ежедневно, за да може човекът да прибягва до тях винаги, когато е нужно.
3. Обучение за възприемане на критично отношение към обобщенията, които съзнанието на страдащия прави: доколко е вероятно събитието, от което се страхува да възникне? Наистина ли нещата стоят така, че липсва алтернатива? Има ли някакви конструктивни стъпки, които да бъдат предприети?
Активното предизвикване на подобни мисли може да отключи верига, която да подтисне лимбичния сигнал на тревожност и едновременно активно да индуцира състоянието на релаксация, което да парира сигналите за безпокойство, изпращани от емоционалния мозък по цялото тяло. Тези методи, според учените, установяват насока на активност на съзнанието, която е несъвместима с тревожността. Когато допускаме тревогата да се повторя отново и отново, без съпротива, тя набира убедителна сила. Предизвикателството към нея, каквото би представлявал набор от също толкова правдоподобни гледни точки е начин, който може да ни предпази да приемем за истина тревожната мисъл. В хроничните си прояви тревожността (обесивно- компулсивни смущения, фобия, панически атаки) се нуждае както от медикаментозна терапия за прекъсване на цикъла, така и от психотерапия, за пренасочване на емоционалните вериги, изградени в продължение на години в лимбичния мозък, което ще намали вероятността, пристъпите на безпокойство да се възобновят, след спиране на лекарствата.